Помним Вили!

На 11 август 2020 година се навършват 5 години от смъртта на нашата Велислава Цанкова. Тя загуби своя млад и талантлив живот при катастрофа край Лесидрен.

По-долу ви представяме непубликувани досега есета на Вили, написани от позицията на човек с будна съвест и отговорност към живота, въпреки нейните крехки 16 години. Думите ѝ остават актуални и днес, въпреки отминалото време.

Защо всички очакват да сме перфектни?

Сякаш е възможно. Перфекционизмът е достижим, колкото са и звездите. Всеки от нас се ражда с определено призвание и вместо да се задълбочи в развитието му, като го открие, той трябва да се съсредоточи върху останалите предмети, защото иначе няма да влезе в университета, който харесва.

Защо трябва да ставаме жертви на образователната система?! Защо нашите животи трябва да се определят от хора, които не могат да погледнат през очите на съвременните тийнейджъри. Вече не сме лигави деца – ние разсъждаваме и определено знаем какво ни очаква като завършим. Защо, според вас, сме толкова стресирани и изнервени? Защото трябва да учим по всички предмети и да не ни остава време да развиваме таланта си. И какъв, мислите, е „прекрасният“ краен резултат? Нищо!

Много често учениците се отказват от мечтите си, защото си мислят, че са глупави, ненужни никому и неспособни да направят нещо. Това е защото, когато му се натяква, че не е добър в нещо, психиката на всеки подрастващ е много лабилна и той започва да си мисли, че всичко е изгубено.

Защо трябва да се случва това? Защо трябва човек да се отказва от таланта си?!

Като казвам талант,  това не трябва да се асоциира само с пеене и рисуване. Талант има във всичко – в танците, фотографията, писането, разсмиването на хората, разсъждаването и дори само да сте до някого в труден период само по себе си е талант, защото вие помагате на някого в беда и го карате да се чувства добре. Нещо, което всички пренебрегват, е това – да помагаш на хората. Защото талант не е задължително нещо, с което се раждаме – това може да е всичко, в което сме добри. Всичко, в което влагате цялата си душа и се чувствате сякаш сте в стихията си.

Защо трябва да се залагат ограничения? Сякаш самият живот не е достатъчен?

Смелостта да откриеш себе си

Любопитството е генетично заложено в нас. Без него нямаше да се научим, че огънят може да ни сгрее – но също така и да ни изгори. Нямаше да знаем, че е възможно човек да кацне на Луната. Нямаше да знаем докъде се простират нашите възможности. Понякога обаче не е толкова лесно да получим отговор на някой въпрос, още повече – да го приемем и осъзнаем. Винаги ще се съмняваме до последно, ако отговорът не ни харесва… но не можем да бягаме вечно.

Да вземем въпроса „Кой съм аз?“ – всеки иска да разбере, но на много малко хора им стига смелостта да стигнат до края и наистина да разберат. Реално погледнато, до отговора на този въпрос можем да стигнем само ние самите. Важното е да не се отказваме, колкото и ужасяващо да изглежда. Всичко зависи от нас, защото всичко е възможно.

Ясен пример за това е даден още в древността. Този въпрос е зададен в трагедията „Едип цар“ на Софокъл. Едип бързо преминава през етапа на отричане и се изправя пред избор – да разбере кой е или да продължи да живее по същия начин. Той избира да разбере кой е и така продължава разследването срещу себе си, все още воден от смелост и отговорност към народа си.

Да научиш истината, не винаги е хубаво и може да доведе до пълен обрат в нечий живот, но ако човек не знае кой е и откъде произхожда, как би могъл да живее пълноценно? Не е лесно и никой не твърди това. Нищо, което си заслужава да се бориш за него, не става лесно. Нужна е смелост и решителност да се изправиш срещу себе си, за да разбереш кой си наистина.