Има пътувания, които просто зачеркват километри на картата. И има други – онези, които преминават през душата ти и остават там завинаги. Нашето петдневно пътешествие по проект BG05SFPR001-2.004-0001 „Образователни маршрути в България“ се превърна точно в това: едно дълбоко, развълнувано докосване до коренa, до красотата и до тихата вечност на родината ни.
Всичко започна с утрото на 14 октомври в двора на училището – с онова познато трепетно вълнение на стягания куфар и очакването на непознатото. А пътя ни водеше на юг, към прегръдките на Пирин.
Първата ни спирка в Разлог ни върна назад във времето. В родния дом на полковник Никола Парапунов тишината на музейните експонати сякаш заговорва с гласа на предците. Усещането за приемственост продължи и в Банско, където калдъръмените улички и старите каменни къщи ни посрещнаха вечерта.
Вторият ден беше среща с великаните на нашия дух. Стояхме в музея в Банско пред историите за живота на Паисий Хилендарски и Неофит Рилски – хора, чиято вяра е съградила нацията ни. А когато излязохме сред величествената природа на Национален парк „Пирин“, разбрахме защо тази планина се нарича свещена. Въздухът беше толкова чист, че усещахме всяко вдишване като малка победа над сивото ни ежедневие.
После дойде топлината на Сандански. В древната Епископска базилика историята не беше просто сухи страници от учебник, а жив камък, докоснат от хилядолетията. А разходката из парк „Свети Врач“ ни подари истински спокойствие. Стояхме смълчани под 650-годишния Вековен чинар край мраморната чешма – дърво, видяло поколения българи, което сякаш бди над града и препраща послание за вечност.
В Мелник се изгубихме сред пясъчните пирамиди и архитектурната приказка на Кордопуловата къща. Всичко тук носи дух на дръзновение, майсторство и преклонение пред хубавото.
Но може би най-дълбокият и разтърсващ момент ни очакваше в последния ден в село Добърско. Когато прекрачихме прага на петвековната църква „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, изградена още през далечната 1614 година, думите просто изчезнаха. Уникалните стенописи, светлината, която падаше под особен ъгъл, и онази тиха благодат вътре ни накараха да спрем за миг и наистина да затаим дъх. Излизайки навън, пред нас се разкри зашеметяващата панорама към Източните Родопи и Пирин – гледка, която те кара да се гордееш, че си българин.
Завръщането ни в Троян не беше просто край на едно пътуване. То беше завръщане на едни по-различни млади хора – по-близки помежду си, по-богати на знания, но най-вече – с искрица в очите и обич в сърцата към нашата България.
